Тъга ли е всъщност това което сега усещаме?


Чувствате ли се странно? Но как точно? И колко точно странно? Какво усещаме тези дни и защо сме ту горе, ту долу? Същото се питат и от изданието Харвард Бизнес Ревю и решават да поканят за разговор Дейвид Кеслър* – експерт по тъгата и справянето с нея. Ние четем и само кимаме с глава.


Хората изпитват безброй чувства в момента. Прави ли ще сме, ако назовем някое от тях „тъга“?
– Да, абсолютно, освен това изпитваме и различни видове тъга. Чувстваме, че светът се променил, и това е така. Знаем, че е временно, но не го усещаме така и осъзнаваме, че нещата ще са различни. Точно както минаването през летището е различно след атентатите в Ню Йорк от 11 септември. Загубата на нормалността, страхът от икономически крах, загубата на общуването. Всичко това ни удря и ние скърбим. Всички заедно. Не сме свикнали с такава колективна тъга.

Казахте, че има повече от един вид тъга?
– Да, чувстваме и предварителна тъга. Това е чувството на притеснение, което изпитваме, когато не сме сигурни какво ни чака в бъдеще. Обикновено то се върти около смъртта. Чувстваме се така, когато някой получи тежка диагноза, или когато ни осени нормалната мисъл, че някой ден ще изгубим родител.

Предварителната тъга включва също така по-общата представа за бъдещето. Идва буря. Има нещо лошо навън. При наличието на вирус такава мъка е объркваща за хората. Примитивното ни съзнание знае, че става нещо лошо, но човек не може да го види. И това разрушава чувството ни за сигурност. Усещаме загуба на сигурността. Не мисля, че някога друг път колективно сме губили усещането си за сигурност по такъв начин. Индивидуално или в по-малки общества хората са се чувствали така. Но по-общо погледнато – това е ново. Скърбим на микро и макро ниво.

Какво може да направи всеки един от нас, за да се справи с тази мъка?
– Като за начало да проумее стадиите на скръбта. Всеки път, когато говоря за тях, подчертавам, че те не са линейни и може и да не се случат в познатия ред. Това не е карта, но може да ни осигури някаква примерна конструкция в този несигурен свят. Има го отричането: „Този вирус няма да ни засегане.“ Има го гневът: „Добре, де, ако се дистанцирам социално за две седмици, всичко ще е наред, нали?“ Има я тъгата: „Не знам кога ще свърши всичко това.“ И накрая го има и приемането: „Случва се, трябва да разбера как да живея с това.“

Приемането, както може да си представите, е най-важното. Контролът идва, когато приемем нещата. „Мога да си измия ръцете. Мога да спазвам безопасна дистанция. Мога да се науча да работя дистанционно.“

Когато човек скърби, има и физическа болка. И препускащо съзнание. Има ли техники, които биха намалили тези ефекти?
Нека се върнем към предварителната тъга. Тя всъщност е чувството за безпокойство и именно то е усещането, за което говорите. Съзнанието ни започва да ни показва картини. Родителите ми се разболяват. Виждаме най-лошите сценарии. Така умовете ни се защитават. Целта не е да игнорирате тези картини или да се опитвате да ги изгоните – съзнанието ви няма да ви позволи, а и ще бъде болезнено да се насилвате.

Целта е да намерим баланс в нещата, които си мислим. Ако ви се струва, че най-лошата мисъл придобива заплашителни размери, наложете си да мислите за най-хубавия вариант. Всички малко ще поболедувам и светът ще продължи. Не всеки, който обичам, ще умре. Може би никой няма да умре, защото вземаме правилните мерки. Нито един сценарий не бива да бъде игнориран, но и нито един не бива да доминира.

Предварителната мъка идва когато съзнанието ни препуска към бъдещето и си представя най-лошото. За да се успокоите, трябва да се върнете в настоящето. Това би бил познат съвет за всеки, който е медитирал или е практикувал осъзнатост, но хората винаги са изненадани колко прозаично може да е всичко. Може да назовете пет неща в стаята.

Има компютър, стол, картина на куче, старо чердже и чаша за кафе. Толкова е просто. Дишай. Осъзнай, че в настоящия момент нищо от това, което очакваш, все още не се е случило. В този момент си добре. Имаш храна. Не си болен.

Използвайте сетивата си и осмислете какво минава през тях. Бюрото е твърдо. Одеялото е меко. Усещам как въздухът минава през носа ми. Това ще свърши работа, за да се лишим поне малко от тази мъка.

Може да помислите също и как да се разделите с нещата, които не са във ваш контрол. Това, което прави съседът ви, е извън вашия контрол. Това, което можете да контролирате, е да седите поне на метър и половина от него и да си миете ръцете. Фокусирайте се върху това.

И накрая, това е хубав момент да заредите със състрадание. Всеки ще има различни нива на страх и мъка и това излиза наяве по различен начин. Онзи ден един колега беше много рязък с мен и аз се замислих, че това не е типично за него и вероятно това е начинът, по който се справя с това. Виждам неговия страх и чувство за безпокойство. Мислете какви са хората по принцип, а не какви са в този момент.

Един от особено сложните аспекти на пандемията е липсата на срок. Всичко може да продължи безкрайно…
– Това е временен етап. Помага, ако го кажем. Десет години съм работил в болница. Обучен съм за подобни ситуации. Освен това съм изучавал пандемията от испански грип през 1918 г. Мерките, които вземаме, са правилните. Историята ни го казва. През това се минава. Ще оцелеем. Сега е време за свръхмерки, а не за свръхреакции.

И вярвам, че ще намерим смисъл във всичко това. Добавил съм шеста фаза на скръбта: смисъл. Не исках да спирам с приемането, когато имаше момент, в който тъгувах. Имах нужда от смисъл в тези най-трудни моменти. И вярвам, че можем да намерим светлина в тези мигове.

Сега хората осъзнават, че може да поддържат връзка чрез технологиите. Не са толкова изолирани, колкото си мислят. Дават си сметка, че може да използват телефоните си за по-дълги разговори. Оценяват разходките. Мисля, че ще продължим да намерим смисъл и сега, и когато всичко приключи.

Какво бихте казали на някой, който е прочел всичко дотук, и все още се чувства пълен с тъга?
– Опитвайте се. Има нещо изключително могъщо в назоваването на това чувство като скръб. Помага ни да усетим какво има вътре в нас. Миналата седмица много хора ми казаха: „Споделих на колегите си, че ми е трудно в момента“ или „Снощи плаках.“ Когато го назовавате, го усещате и то минава през вас. Емоциите имат нужда от движение.

Важно е да си даваме сметка през какво преминаваме. Един вторичен продукт на движението за самопомощ е, че ние сме първото поколение, което има чувства относно чувствата си. Казваме си неща като „Чувствам се тъжен, но не бива да е така; за много други хора е много по-зле“. Можем и трябва да спрем до първото чувство. „Тъжен съм. И нека пет минути да бъде тъжен.“

Работата ви е да почувствате тази тъга или страх, или гняв, без значение дали някой друг се чувства така. Ако се опитвате да се борите срещу това, няма да си помогнете, защото тялото ви така или иначе създава това чувство. Ако позволим на емоциите да се случват, те ще се случват по каналния ред и това ще ни даде сили. И тогава няма да сме жертви.

– По каналния ред?
– Да. Понякога се опитваме да не чувстваме това, което чувстваме, защото мислим за тази „сбирщина от чувства“. Ако съм тъжен и го пусна в себе си, никога няма да спра да тъгувам. Сбирщината от лоши чувства ще ме прегази. Истината е, че това е чувство, което минава през нас. Усещаме го и после минаваме на следващото. Няма шайка чувства, която се опитва да ни докопа. Абсурдно е да смятаме, че не трябва да тъгуваме в момента. Позволете си да ви е тъжно и после минете нататък.

*Кеслър е един от най-известните световни експерти по тъгата. Той е съавтор с Елизабет Кюблер-Рос на „За тъгата и тъгуването: Да намерим значение на тъгата през петте етапа на загубата„. Новата му книга добавя още един етап към процеса – „Да намериш смисъл: Шеста фаза на тъгуването„. Кеслер е работил близо десетилетие в система от три болници в Лос Анджелис. Бил е част от екипа за справяне с биологични опасности. Доброволческата му работа включва и участие в екипа на лосанджелиската полиция за травматични събития, както и служба в Червения кръст в екипа за природни бедствия.

 

Източник: www.maikomila.bg