Кога станахме такива?


Кризата наречена CoVid е нещо повече от здравна епидемия. Тя е криза на държавата, криза на икономиката, криза на социалното общество. И точно тази последна нейна форма е най-тревожната, от гледна точка на това, че за разрешаване на здравното и икономическо въздействие от нея, всички ние се осланяме предимно на нашето социално поведение и отговорност. Свидетели сме на доста противоречиви реакции от страна на целият български народ като отговор на кризата, което ни разделя на две основни групи. От една страна имаме застъпници на теорията за социална изолация, като основен инструмент за ограничаване на  епидемията, на другия край са привържениците на основното човешко конституционно право, а именно свободата ни да се движим, да работим и да осигуряваме препитание за семейството си. Оставам на психолозите да анализират причините за двете полюсни поведения, нито бих искала да търся вината на държавата за това, но това, което е осезаемо за всички нас, равноправни граждани на страната, са последствията от това разделение. Крещящ пример за това е разразилото се в социланите мрежи вчера отношение на жителите на община Петрич, при появата на информация за първият зарезен от CoVid 19, настанен в МБАЛ Югозападна, гр. Петрич. Подложен на виртуално линчуване е пациент от с. Плоски, общ. Сандански, като коментарите по негов адрес са от цветни по-цветни. "Да си ходи в болницата в Сандански", "Кой го пусна този в нашата болница", " Не го искаме", "Кмета да излезе и да каже кой е този и защо го е пуснал в нашата болница". Вестник Струма преписаха пламналата омраза на политически PR, на което съм склонна да вярвам с известни условия. Не е достатъчно да има политически интерес за тази омраза и ненавист. Трябва да са налице и други условия и най-важното от тях е че този политически PR е получил своето място за изява. Винаги съм вярвала, че най-страшния враг е невидимия и този вирус ни го доказва. Не мога да не се запитам, ако се намирахме пред конвенционален противник, като например враждебна съседна страна, щяхме ли да откажем лечение на ранени в сражение, защото не е от нашия град? Някои може да каже, че той не е заразен, но има ли значение дали е заразен или не, когато всички сме на война и от нас зависи дали ще победим врага? Все още ли има някой, който не е разбрал, че ние всъщност сме във война, дори и вече да не се нарича така? Трябва ли да видим пушката, опряла  в гърба на ближния за да изпитаме състрадание към него? Да се молим заедно пациентът от с. Плоски да оздравее, защото ако той не оздравее, тогава всички ние ще се разболеем също, дали от CoVid, дали от глад, дали от омраза.

Автор: Кристина Ръжданова