Да, бедни сме, но трябва да се мобилизираме!


Както написах в последния си статус във Фейсбук преди 48 часа, млъквам, няма защо повече да анализирам пандемичната ситуация в България, да правя сложни математически изчисления по моя модел (той и днес дава много точни резултати!). Потресен съм от войната между президент и премиер – безумна и опасна война със съдбата на България. Когато от тази война пострада жестоко България, какво значение ще има кой крив, кой прав.
Няма да коментирам онези обливания с кал по мой адрес, базирани на нещо като футболни страсти, когато привърженици на единия или другия отбор бранят своите и хулят чуждите. Само на мач няма една обективна истина, а има две субективни истини, така че могат 100 000 да виждат едно и също нарушение в пеналта и за 50 000 това да е чиста дузпа, а за останалите 50 000 да е абсолютно чисто отнемане на топката.
В националната сигурност има обективна истина. Аз диря нея – кога успешно, кога неуспешно.
Ако еднократно нарушавам сега обета за мълчание, то е защото държа обяснение на онези искрени приятели, на моите бивши и настоящи студенти, които ми писаха на лични и ми пратиха мейли с укор, че мълча или с молба да продължа да споделям своето виждане за ситуацията в страната, защото моето мнение им е необходимо.
Искам да им кажа, че не виждам смисъла да пиша повече, защото пред очите ми, без да съм Нострадамус, се очертава една много покъртителна възможна картина. Когато ще имаме не за месец 500 заразени, а за ден и когато ще имаме не 20 починали за месец, а по 50 на ден.
Ние се мъчихме с извънредните мерки около месец, всички претърпяхме лишения от тях и точно когато те като че започнаха да дават резултат, ние като кравата с пълното с ведро мляко, пляснахме с опашка, ритнахме с крак и бутхаме ведрото.
И е напълно възможно след месец така да ни връхлети трагедията, че да се изпокрием по домовете и без извънредни мерки, да ни е страх да излизаме и до аптеката, икономиката да рухне поради масовото заразяване, а ние да сме вече с празна хазна, с парализиращо отчаяние, с горест по отишли си наши роднини и приятели от по-напреднала възраст, че и някои съвсем млади хора!
Толкова да не ни стигат силите, толкова да сме хленчещи, стенещи, вайкащи се, панкящи (казано по пернишки) като народ! Няма друг такъв народ от толкова много и толкова слабохарактерни и въпиющи до Бога хора!
Само преди 2-3 месеца не олигарсите, не дори средната класа, а масовият българин с десетки хиляди пълнеше курортите по гръцките морета и Адриатика, обикаляше тори-бори-те, бали-тата, палмите де майорки и де минорки; прескачаше всеки уикенд да ма’а (казано по пернишки) плескавици в Северна Македония и Източна Сърбия, пълнеше моловете, опразваше техномаркетите…
И изведнъж – вопли и жалби до небесата… Като едно дезориентирано племе седнахме на задни лапки, вгледахме се в Луната и започнахме да вием колко сме нещастни!
Да, има бедни, немалко бедни хора – на тях трябва да помогнат държавата, обществото и всеки от нас. Аз как помагам?! Да не би да съм милионер!? Някога, като депутат (1990-1994) дарявах постоянно, без пропуск, една трета от заплатата си за социално слаби, за деца с увреждания (не, че нямах семейство и аз – три деца). Но веднъж си говорихме с мой приятел за това. Той каза нещо много мъдро – лесно е да дава човек, когато има, солидарността и душевната щедрост е той да дава когато няма или когато няма достатъчно за себе си.
Нека ви разкажа малко за мен.
Когато беше сривът на държавата при Виденов и се стопиха спестяванията на семейството ни, пенсиите на родителите ми и заплатите на близките ми, а аз бях бивш депутат, значи отвсякъде гонен, руган, ритан, оплюван (българинът обича да се мазни на силните и да рита слабите), 9 месеца само аз си знам как оцеляхме – като преподавах във Варна (живеейки в Перник), си бях сложил лимит от 1.50 лв на ден, пишех си – толкова стотинки кафе, толкова стотинки сандвич… Пишех си, за да ми излезе сметката.
И много, твърде много българи тогава изстрадаха 9 месеца мизерия! Сега нашето българско племе не желае да стиска зъби и 9 седмици! Не иска... Вече е на бунт срещу извънредните мерки, сякаш властта е измислила тези мерки, а те не са по целия свят! Погледнете германците! Помнете италианците. Играйкаха си, студентите тичаха волни по удоволствия…
Някога комунистите имаха лозунг – Помни 9 юни, пази 9 септември! Ние трябва да помним Италия и да се учим от Германия! З да опазим България.
Да се върна още назад във времето.
50-те години на миналия век за поколението на моите родители беше много тежко време. За моите родители то беше още по-тежко, защото „народната власт“ бе обявила прадядо ми за враг на народа, беше заграбила почти всичко от него (той е бил богат човек) и от дядо ми, пребивала ги е жестоко, та са се влачили по корем полуживи-полумъртви. И баща ми, като правнук на враг на народа и правнук и внук на пребивани жестоко светли и смели българи, вместо да учи в Австрия е трябвало да мъкне щайги в това, което после стана „Булгарплод“ в Перник. Този ми дядо – скала човек, велика душа, почина от разрив на сърцето на 64. Аз съм сега на 64! Аз вече съм по-стар от дядо си, от стар-татко, чието име нося и внукът ми в Германия го носи. И неговият внук някога сигурно ще го носи. Стар-татко и стара-майка си знаят през какво стъргало са минали. Но никога, абсолютно никога не ги чух да се оплакват, да се жалват, да хленчат, да стенят, да панкят.
Всъщност тръгнах да разказвам за моите родители.
Те започват семейния си живот в мизерия. В малка стаичка с влага по стените под наем. Когато аз се раждам, другият ми дядо, също прекрасен човек, който когато му бе най-трудно не хленчеше, не пъшкаше, не стенеше и не панкяше, а пееше..., та той е сковал от дърво две магаренца и върху тях е заковал една гумена постилка, за да има върху какво да спя. Хазаите бяха добри хора, особено хазайката – тя ми беше като трета баба: стара-майка, моята си баба и хазайката. Та понякога ми даваше масълце и сиренце, които съм запомнил като най-вкусните на света – те са вкусът на моето детство.
Моите родители тогава купуваха парче месо и майка ми правеше три яденета от него – едно след друго. Дядо ми и баба ми ни помагаха, късаха от своя залък. А освен майка ми имаха още 4 – по-малки от нея – дъщери. Майка ми веднага след като ме е родила е тръгнала на работа. И следваща след нея нейна сестра ме е носила колкото пъти трябва на ден на работата ѝ, за да ме накърми. Така че аз освен три баби, имах значи и две майки.
Да, да кажа, че този ми дядо беше пък комунист-идеалист – за идеята на справедливостта и братството, за това да няма бедни хора. Като се върне от партийно събрание и иска да вечеря, баба ми го пита – другите като ходят на партийно събрание и хапнат там нещо, а ти все се връщаш гладен, защо така? Той отговаря – аз от моята партия, а значи от народа не мога да взимам нищо, аз мога само да давам!
Та така за моите родители – те 9 години се бориха заедно, със силна обич, с труд и в мизерия, но след тези 9 години си спастриха за собствен апартамент в Перник, отгледаха и изучиха мен и сестра ми (тя си отиде с 9 години по-малка от мен, пълна с енергия и слънчева душа, прекрасен детски лекар – миналата година и светът за мен се срина). И нито веднъж не се оплакаха, нито веднъж не ги чух да си позволят да хленчат, да се вайкат, да се жалват, да се предават.
Значи те и толкова много българи от средата на 50-те до средата на 60-те не се предадоха, измъкнаха се от бедност и глад, издържаха като моите родители 9 години.
А ние сега не можем да издържим 9 седмици!! След третата седмица оревахме орталъка, като че ли като нас, тези 6 милиона ревльовци и панкячи, не са на същото и на още по-лоше доредже 6 милиарда!
Да се върна политически некоректно още по-назад във времето. Баба и дядо на моя състудентка в Харков са ми разказвали как са преживели блокадата на Ленинград. Какъв ужас е било. Ад, кошмар… Но няма сила, която да победи силния характер! Страшни 900 дни.
После събрах колекция от книги за Блокадата и знам много за нея. Няма да обсъждам дали си е струвало режимът заради името „Ленин“ и „люлката на революцията“ да затвори и обрече на смърт и глад милиони хора. Но народът, обикновените хора са издържали – в най-жестоката Блокада за всички времена!!
900 дни!! А ние се завайкахме на 900-я час!
При това не е блокада, не ядем плъхове и мишки, криво-ляво държавата работи, мъчи се нещо да прави, повечето служби все още все някак са на бойния си пост, медиците правят чудеса, полицаите с делата си, с поеманите рискове, с всеотдайността си измиват частичния срам по челото за това, което не направиха през тези десетилетия.
А ако държавата е в лошо състояние, ако е проядена от корупция, то това не е защото някакви нацисти или болшевики са ни инсталирали тази власт. И тази власт не е превзела властта на 8 март, когато открихме пъвите заразени. Тази власт именно нашия хленчещ, мрънкащ, пъшкащ, панкящ народ си я инсталира, подкрепя, кефеше ѝ се и пръскаше по шевовете „Армеец“ за да ѝ се възхити и да пипне бицепса ѝ и да се хване за шлифера ѝ.
Каквото прави и както го прави днес тази власт, то е защото ние сме ѝ позволили тя да е на власт и тя да прави това, което правеше и да го прави така, както го правеше 10 години поред.
А извънредните мерки са без алтернатива и – пак да кажа – те не са изобретение на тази точно власт. Това се прави навсякъде. А където не се прави първоначално, сега броят по 800-900-1000 починали за денонощие.
Ето защо – поради казаното по-горе – не виждам смисъл да пиша каквото и да било повече за ситуацията у нас в окото на пандемията. Явно ние, българите, сами ще си напълним до ръба горчивата чаша и ще я изпием до последната капка.
Тъжно ми е и ме е срам, че точно народът, от който аз съм част, се оказа най-кекавият, най-слабонервният, най-безхарактерният, най-самосъжаляващият се и най-безволевият народ. И вместо да стисне зъби, той проглуши света колко е зле, как повече не може, как край - вече е на смъртния си одър!
Народът си човек не го избира. А ако поради наивност и илюзии човек не се е отдалечил от народа си навреме и е останал сред него, то той заслужено ще сподели участта му. Това явно ще бъде и моята житейска награда…
Написаното дотук съвсем не означава, че не съзнавам, че доста неща властта не прави по правилния начин, и че доста от нещата, които тази власт прави не са правилни. Но никоя власт не може да помогне на народ, който е слаб, който не може да се мобилизира, не може да се стегне, не може да се вземе в ръце, не желае да е жизнен, солидарен, силен духом и сплотен в името на своето оцеляване и развитие.
И последно, дотук написаното не означава изобщо, че аз не съзнавам колко бедни, болни, слаби, нещастни, стари хора има днес в България и как те страдат от извънредните мерки. На тях трябва да се помага, трябва!! Трябва!!!!
Но аз виждам – във всенародното охулване, ожалване, оплакване, овайкване от извънредните мерки точно гласът на бедните, болните, слабите, нещастните, старите не се чува. Други са тези, които врещят, вопят, крещят, оревават орталъка. И това сме ние – всички тези, които можем да стиснем зъби и да издържим. Но предпочитаме да търсим вината навсякъде, но не у нас. Обичаме да сочим с разярен глас треската в очите на другите, без да съзнаваме, че нравственото ни късогледство и моралното ни кривогледство е от гредата в нашите очи…

Източник: Проф. Николай Слатински - Фейсбук 

https://www.facebook.com/nikolay.slatinski